Тя се загледа в хоризонта. Нежните й мургави бузи се бяха зачервили от изкачването.

От двете страни на шосето се простираше вълнообразна червеникава равнина, засята с тютюн. Тук-таме по нивите все още беряха „горната ръка“ — „учовете“ и „ковалашите“, които представляваха най-благоуханните и скъпи листя на тютюна. След малко по шосето мина двуколката на младежа, който беше забавлявал Ирина на лозето.

— Да, като всички прости хорица. Но аз съм свикнала да уважавам предразсъдъците им.

— Баща ти трябва да е много беден — съчувствено забеляза тя.

Ирина тръгна между лозята по остатъците на един древен римски път, за който учителят по история в гимназията твърдеше, че е от времето на император Траян. До зидовете, които укрепваха наклона, за да не се рони почвата, растяха градински чай и къпини, пожълтели от есента, и шипки с оранжеви плодове. Някои от лозята бяха вече обрани и пусти.

Ние постоянно дължим суми на разни бакали, хлебари и месари в града. И затова едва ли има нещо, което да мразя повече от бедността.

— Защото той е много известна личност и хората казват, че приличам на него.

Образите на Ирина и Борис, на „Никотиана“ и работниците, на елита и обществото от онези години, будят възхищение, благодарение на майсторското перо на Димов.

ВсичкиЗадължителни дестинацииНаръчник на приключенецаОт птичи погледПътеписи

— Не!… — Бузите на Ирина се заляха с руменина. — Той не е комунист.

— Нито пък аз от моя — заяви той също. — Но не мога да му рътлина простя, че е смешен.

— Аз ще бъда освободена от матура по латински — каза тя.

Бащите им бяха дребни занаятчии, разсилни в общината или майстори в складовете, които допълваха доходите си от някоя тютюнева нива край града, от лозето или от варене на ракия. Тези момичета се показваха на улицата с налъми, невчесани, разхождаха се по площада в пъстри рокли и не мечтаеха за други мъже, освен за тия, които ги ухажваха. С дъщерите на интелигентни семейства тя също не дружеше, защото високомерието им я оскърбяваше. Те отговаряха надменно дори на учителите си и ако някоя от тях получеше в гимназията за срока петорка вместо шесторка, бащата отиваше веднага да иска обяснение от директора.

Познанството на Димитър Димов с Жули Левиева го вдъхновява за образа на Варвара. И тъкмо когато буржоазните елементи заемат превес в творбата, именно познанството му с Жули Левиева довежда до баланс – тя му разказва за ранните си партизански спомени, за стачки и сражения с полицията , осигурява му засекретени по онова време снимки, правени по време на изтезания или отрязани партизански глави.